Когато дуварите падат, иде напаст. Паднат ли два или три дувара в село, вече всички знаят - лятото скакалци ще нападнат посевите, глад, понякога и мор ще ги връхлети. Когато дуварите падат, то е знамение, не може да се избяга. Всички баби, които знаят как, баят, всички знахари бъркат отвари, всички врачки творят магии. Но полза никога няма.
Така стана и тази година - паднаха два дувара, у Бай Илийчови и у Пашковите. Знаеше се още отпреди да минат сурвакарите, че това лято иде напаст. Вайкаха се само най-страхливите, всички други приемаха реалността. “Какво да се прави?”, свиваха рамене. “То е все едно да кажеш на слънцето да изгрее от запад”.
Имаше, разбира се, магесници разни, които се опитваха да помагат, ама беше ясно, че файда няма да има.
На Йордановден, когато се събраха мъжете за хорото в реката, вече само за това се говореше. Знаеше се, тъй че нямаше нужда да се мълчи повече.
- Тази година само картофи и цвекло ще посадя, белким оцелее нещо - гордо-гордо заяви Цветана, стопанка, която сама си въртеше имота.
- Ами, картофи, - сряза я Ивановица, чието истинско име вече никой не помнеше - мой Иван дума царевица, царевица и тъй ще е най-добре.
- Царевица? - обажда се новата булка на Владко мелничаря - Много труд, много копане, несигурна ми се вижда тая работа. Аз мисля зелки да сложим много, че са държеливи. Току-виж оцелеят.
- А защо, добри стопанки, не засадите вместо това билки - мащерка, лавандула, мента, звъниче? - обажда се едно никому непознато момиче; сигурно е сестра на някой от съседното село, дошъл да се хване на мъжкото хоро - Те се гледат лесно, не ги унищожава напълно напастта, а и да го направи, бързо израстват. Ще ги оберете няколко пъти да лятото, ще ги продадете на пазара и ще можете да купите каквото не отгледате.
Другите стопанки сумтят възмутено докато това нахално непознато момиче говори и тъкмо започват една през друга да ѝ казват колко греши, най-сетне обединили се около единно мнение, когато писва гайдата и забива тъпана и мъжете с бавна и горда крачка нагазват в ледената зимна река.
Бурните води се въртят и пенят около тях, мътилка се надига от дъното, а те с посинели устни и пръсти, вкопчени в раменете на съседите, с тържествена крачка танцуват в бурните води. Лицата им са сериозни и съсредоточени, челюстите стиснати, снагите изпънати като струни, докато се носят по ритъма в студените води и бавно отмерват крачките си. В този миг те сякаш са забравили останалия свят - очите им не виждат калните брегове, ушите им не чуват нищо освен бавния бумтеж на тъпана и тънкия писък на гайдата, сърцата им не бият в ритъма на хората, устните им не кусват лютия дим от комините, нозете им не се пързалят по речните камъни, а ръцете им не са ръце, а брънки от безкрайна верига.
Жените, децата и старците гледат и не могат да откъснат поглед, гърдите им не мога да не се изпълнят с гордост при вида на мъжествените снаги в ледената мътна вода. Сякаш магия наляга всички и те са тук само по волята на тъпана и гайдата и ще ги има само докато те пеят своята тежка зимна песен.
Гайдата секва и всички замират, за миг несигурни какво да правят. После зяпачите, накацали по бреговете, изведнъж си спомнят за какво са там и надават възторжени възгласи. Мъжете целите грейват от радост, въпреки че са измръзнали и мокри. Покрити с кал и целите посинели от студа, те започват да се катерят с мъка по хлъзгавите нанагорнища, а булки, майки и сестри се втурват да ги посрещнат с кърпи, ямурлуци и кожуси. Сплетните и всички спорове са забравени и целият народ бърза да се върне вкъщи при вече сложените софри и да отбележи празника на топло след мразовития обичай.
*
Времето тази година се затопли късно, чак по Великден, но поне преди Гергьовден. Бай Илийчо и Пашкови чакаха с най-голямо нетърпение от всички, та да могат да изпратят Ненко, сина на каменоделеца, да изкачи Чуката - близките скали, откъдето селото добиваше камъни, за да строи. Едва-що задържаха няколко дни без сняг, самият бай Илийчо, заедно с един от Пашковите, цъфнаха на вратата на Ненковия татко. Бай Илийчо беше чорбаджия, така че преговорите траяха само няколко монети време и Ненко беше бързо инструктиран да се стяга, че утре отива на Чуката.
Ненко, какво да прави, събра тежките инструменти в една торба от зебло, изслуша отново инструкциите на баща си и се стегна за път.
Спа лошо и на сутринта се събуди рано-рано. Главата му се маеше като оня път, когато опита ракията на татко си по Коледа. Много му се смяха тогава, а на другия ден всичко му се въртеше пред очите. Мътно си спомняше живи и шарени сънища, но сега не би могъл да разкаже за какво.
Без да се бави повече, Ненко изпи чаша прясно издоено мляко, впрегна Шарко, семейното магаре в малката товарна каручка и го поведе извън село. Докато слънцето изгрее, Ненко и Шарко бяха извървели почти половината път до чуката. Момчето си подсвиркваше тихо, спомените за безсънната нощ - избледнели напълно.
- Ти пък какво си недоволен? - попита той Шарко, който току пръхтеше с влажния си магарешки нос - Навън си, пътят е равен, гадинки още няма, да те хапят, не е топло, не е студено. Трябва в галоп да тичаш от радост!
Шарко отправи крив поглед, който ясно казваше, че това явно е как самият Ненко се чувства, не той. Ненко въздъхна примирено и бръкна в торбата си. Извади оттам малка и крива, но ароматна зимна ябълка.
- Това ще помогне ли? - попита той.
Носът на Шарко се овлажни малко повече в потвърждение, така че Ненко го почерпи с ябълката и продължи да си свирка с леко сърце.
Не щеш ли свирнята му замря, когато забеляза, че нещо помръдва край пътя. Той забави крачка и подръпна юздата на Шарко, който го изгледа с укор “Бързаме ли последно или не?”
Ненко намали още повече, тъй като храстът мърдаше все по-настоятелно с приближаването им. После изведнъж замря и с последно силно потреперване изплю на пътя момче, горе-долу на възрастта на Ненко. Той беше облечен с кафяви потури и разгърдена бяла риза. Калпак нямаше, а май и елека си беше изгубил някъде. За сметка на това поясът му беше внушителен, увит много пъти около снагата му и с препасан в него немного голям нож, който на Ненко обаче се стори като ятаган.
- Привет! - поздрави момчето.
Ненко стоеше на пътя и го наблюдаваше подозрително като се проклинаше на ум, че не му е хрумнало да вземе и той един нож от вкъщи. Сега щеше да му се наложи да се отбранява от ятагана с голи ръце.
- Здравей! - пробвай пак момчето като не получи отговор - Аз съм Горан. Ти кой си?
- Не искам да казвам. - отговори Ненко - Не те познавам.
- Така, де! - възкликна непознатото момче - Нали затова искам да се запознаем! Аз съм Горан. Ти как се казваш?
- Ненко. - промърмори притежателят на името - Ненко съм. - повтори, набрал смелост - Какво правиш тук?
- Търся камъни. - отговори небрежно Горан.
Ненко се опули.
- Как така камъни? - попита подозрително той - Какви камъни? - не му харесваше тази работа.
- Камъни, камъни, - повтори все така лековато Горан, - за дувари, къщи, такива работи. Ами ти? Що чиниш по тия чукари?
- Къде ще ги сложиш тия камъни? - не се предаваше Ненко и все по-малко вярваше на тази история.
Горан се засмя развеселено.
- Няма да ги нося сега, я. Моят майстор ме прати да проуча само. Той е каменоделец от Грапово. Майстор Триков, сигурно го знаеш. Аз съм новият му чирак.
За един миг през главата на Ненко изтрополиха няколко мисли наведнъж. Най-първата, от които, беше че майстор Триков вземаше понякога от работата на баща му и вкъщи беше чувал само лоши неща за него. Най-последната: майстор Триков търсеше Чуката! Ненко изгледа преценяващо Горан и реши: нямаше начин да му каже къде са камъните.
Докато Ненко мислеше всички тези много неща накуп, Горан стоеше кротко и чакаше отговор. Ненко облиза пресъхналите си устни и впечатлен от собствената си хитрост, избълва бързо:
- Тук няма никакви камъни.
- Как така няма? - учуди се Горан - Моят майстор ми каза, че със сигурност има.
- Е, няма.
- Не може да няма. Сигурен ли си? - присви очи Горан, вече и той е подозрителен.
- Няма, ти казвам. Огледай се! - сети се да добави Ненко - Да забелязваш скали наоколо?
Чуката, разбира се, беше след няколко завоя и не се виждаше никаква от тяхното място на пътя.
- Скали ли? - слиса се Горан - Какви скали? За какво са ми?
- За камъни. - измънка Ненко - Как за какво?
Горан пак се засмя - силен, чист звук на искрено забавление. Ненко се засегна малко.
- Какво си се захилил? - грубо попита.
- Не ми трябват никакви скали. - спокойно обясни Горан с усмивка - Аз търся реката. От нея иска камъни майсторът. Ти май не разбираш много от каменоделство.
Ненко се наежи и, аха, да му каже туй-онуй за каменоделството и кой е татко му, ама се спря в последния миг. Друга му беше работата сега, умно трябваше да подходи. Щом не ще да ходи на Чуката това дяволито момче, още по-добре. И тъй, преглътна коментара си и попита трепетливо (трепереше от страх да не го разберат, че лъже, ама се надяваше да изглежда все едно е от вълнение или защото се срамува, че не знае):
- Не знам много, да. Мислех… в нашето село майсторите… такова… казват, че от Чук... чукарите дялат камъни.
- А, и туй е така. - наду се Горан - Повечето майсторите тъй правят от време оно. Ама майстор Триков е различен - той прави... такова… новаторство и вече от лани само речни камъни ползва. По-лесни са, видиш ли - няма нужда се къртят от скалата. И са по-меки - дялкат се за чудо и приказ, лесно, бързо, че и добре изглеждат. Слушай - изведнъж рече Горан в притеснен вид, - нали няма да кажеш? То е тайна това, нали знаеш, на майстора… Ох, аз не трябваше да дрънкам. Нали няма да кажеш?
Ненко само се взря в него. И сега, що да чини? То се знае, че ще каже на баща си, няма как! По-меки и по-лесни камъни, ама това си е чудесно! И ето го това момче, което го моли да мълчи. Да го излъже ли? Ама, как? Той вече го излъга веднъж, де, макар че нямаше нужда. Ако пък му каже истината, кой знае дали няма да го намушка с ятагана. Ненко се огледа - само двамата на пустия път, докъдето поглед стига - после огледа и Горан - момче като топола, висок, строен, ама му личи, че е силен. Ненко не беше силен. Преглътна.
- Няма да кажеш, нали? - настоя Горан.
- На кого? - попита Ненко, колкото да спечели време.
- Как на кого? На майстор Триков. Че съм ти казал! - натърти раздразнено.
Изведнъж сякаш цял товар падна от плещите на Ненко.
- Ама, естествено! Как ще му кажа? - рече с усмивка - Аз да не съм някое плямпало!
Горан се ухили с широката си дяволита уста.
- Добре, добро момче си ти. Благодаря ти. А ти накъде с тая каруца? - попита.
Ненко се сети от немай-къде за Шарко и колата. Ушите му писнаха и усети как лицето му поаленява. Сега накъде?
- Да обучаваш мулето ли? - продължи небрежно Горан - Като истукано стои, личи му, че не е научено да тегли.
Шарко изпръхтя възмутено при тази преднамерена обида и погледна очаквателно към Ненко да защити честта му.
- Не е муле, магаре е - поправи Ненко отривисто Горан. Шарко помръдна с уши удовлетворено. - Учи се още, да - добави той по-тихо.
Шарко се сепна от този нож в гърба и оголи зъби възмутено. Раменете на Ненко се вдигнаха нагоре притеснено от тази несправедливост към верния Шарко, ама поне не се наложи да мисли лъжа.
- Виж какво - побърза да добави, преди на Горан да му хрумнат нови въпроси, - искаш ли да те заведа при реката? Все тая е накъде ходим, докато уча магарето. - Сърдито изпръхтяване - Какво ще кажеш?
Горан целият грейна, ще речеш, че слънце изгря на пътя.
- Наистина ли? Чудесно! Ти толкова направи за мен, иска ми се да ти се отплатя някак. - той разрови из пояса си - Ето. - рече и подаде на Ненко дребен предмет.
- Не, не - побърза да откаже Ненко с почервеняващи пак уши, предвид предателството, което планираше.
- Вземи го - настоя Горан, - имам и други.
Като нямаше какво да прави, Ненко протегна ръка.
- Какво е? - попита, забравил, че не иска подаръка.
- Мрамор. Парченце само, ама истински - произнесе гордо Горан.
Ненко не знаеше що е то мрамор, но му олекна, че не е кой знае какъв дар, камъче някакво.
- Благодаря. - рече бързо и го пъхна в джоба си - Да вървим, реката е натам, има пътека след следващия завой - посочи.
Горан кимна и пое с широки крачки в указаната посока. Не и Ненко. Той почти си извади рамото, като тръгна рязко и дръпна юздата на Шарко, който обаче не помръдна. Ненко му хвърли поглед и установи, че магарето го гледа кръвнишки изпод вежди. Така значи, нямаше да му се размине лесно единствената лъжа, която в крайна сметка изрече. Шарко го гледаше от упор с наранена гордост.
- Хайде, де, - подкани го Ненко - не се инати!
Шарко скръцна с копита в прахоляка. За всеки случай Ненко пробва още веднъж-дваж, но единственото което се раздвижи, бяха ушите на магарето, присвиващи се все по-плътно до главата му.
- Ще има какво да попасеш там - направи последен отчаян опит Ненко.
Шарко изрева гръмогласно, като в процеса окъпа Ненко в слюнка и ясно показа какво мисли за предложението за примирие. Ненко капитулира. Погледна Горан, който се хилеше малко по-нагоре по пътя и му каза пораженчески:
- Върви, аз явно оставам тук. Не мога да го зарежа, да не се изгуби или да го откраднат. Няма как да изпуснеш пътеката, ей там е, почти се вижда. Дано зарадваш твоя майстор - добави искрено.
- Сполай ти и благодаря. - отговори Горан - Доскоро, Шарко!
Магарето размаха опашка в отговор, а Горан се обърна и продължи по пътя нагоре.
Ненко въздъхна примирено и седна край пътя. Знаеше, че Шарко ще ожаднее скоро и ще се съгласи да отиде до реката. Камъни от реката. Каква странна идея. Ненко не беше и чувал такова нещо. Но все пак, нямаше търпение да каже на баща си. Той щеше да е слисан, че Ненко знае нещо такова. Сигурно щеше да го похвали. Сигурно даже шекер щеше да му даде да си купи. Ах, как обича шекер!
Ненко погледна небето. Щеше да се наложи да се върне празен заради заинатилото се магаре. Отдавна беше превалило пладне, а и дума не можеше да става да спи в гората, беше студено още. Нямаше какво да се прави, утре пак щяха да го пратят на Чуката. Че щяха и да му се карат, нищо, че Шарко беше виновен. Погледна го криво.
*
Никога преди не се бяха карали на Ненко така. Баща му крещеше и слюнки хвърчаха, даже му посегна.
- Камъни от реката! Камъни от реката! - викаше той с пълно гърло.
Отвън Шарко пристъпваше неловко от крак на крак, все още неразпрегнат от пълната каруца.
*
На другия ден Ненко пак потегли за Чуката и този път се върна прашен и изтощен, но с товар камъни за дуварите. Баща му не му говори цяла неделя след това, но му възложи почти сам да оправи и двата дувара.
*
Тази година, както всички знаеха, че ще стане, напастта дойде. И после още няколко пъти идваше, винаги предсказана от паднал дувар.
Години по-късно спря. Не се знае как. Скоро никой не помнеше старото поверие.
*
Ненко, пораснал в майстор Неньо, каменоделец като баща си, беше известен в цялата околия - новатор, казваха. Най-добрият в няколко села от двете страни на реката. Дялаше само речни камъни. И мрамор.
–––
вж. също Река от камъни