Слуховете пътуват през Долната земя като ветрове. Раздухват листата на дърветата, разрошват тревата, разнасят хорските приказки.
“Напаст. Дувари. Напаст иде. Дуварите падат. Напаст.” Това вее новият полъх от Горната земя.
Знае се, че вилнее ли слух Горе и Долните лесове неминуемо ще ги сполети. Ще се върти, ще се суче, ще огъва клоните, ще скърца и като се налудува из Долната земя, ще намери пътя и ще се върне Горе. А каквото се случва в Горната земя, сполетява и Долната.
И тъй, когато горенякът се спуска с вопли за напаст и дувари, чулите го горяни се стичат на Сборището, за да умуват какво да правят. -
- Да им оправим ний’ дуварите - един едър тип след изтичането на Мълчаната вода.
- И тогава слух за дяволи ще тръгне - отбелязва една вида.
- Да изтрепем всички скакалци преди хората да започнат да къртят от Чуката. - изписква едно водно духче.
- И после всички птици ще измрат - промърморва самодивата Вела. Няма нужда да вика, на Сборището всичко се чува.
- Да издухаме праха в друга посока, да не плаши пернатковците - идва от една дриада.
- А птиците в новата посока? Същото ще стане, ама в съседното село. - контрира една самовила.
- Да преместим Чуката. - избоботва един змей в пълна броня.
- И като видят, че я няма? Ще избягат от цялата околия. Векове ще вилнеят слухове за проклятие.
- Да им кажем - прошепва русалийката Кипка.
Слисано мълчание следва думите ѝ. Всички, събрали се на Сборището, я гледат стъписано.
- Да им кажем, повтаря Кипка. При жените някоя преобразена вила може да отиде. Като човек да се представи, може да я послушат. А мъжете ще чакаме тук. Иде Йордановденското хоро, те сами ще дойдат.
- На мъжете? - промърморва самовилата - Нищо няма да запомнят те.
- Да бяха жени на Бабинден или на Цветница, пό има как - додава змеят Драган, - ама мъжете не ни чуват много-много. И да ни чуят, не ни слушат - поклаща огромната си глава
- Няма да го бъде, русалийке.
- Нека опитаме. Ако не, ще мислим що да чиним - вирва брадичка русалийката.
И така, след три залеза около Горния вир в Долната земя се подреждат една самовила, една вила, една самодива, една дриада и русалийката Кипка. Змейовете и духовете нямат място там. Тях мъже никога не ги чуват.
Писнаха гайдите Горе, горяните около Вира чакат хорото.
Кипка винаги наблюдава човешките идвания в Долната земя. На Йордановден слизат мъжете, на Бабинден - жените, на Ивановден - Ивановците и Иванките и така по празниците цяла година. Понякога и горяните се качват горе - на Бъдни вечер и околните нощи, на Цветница. Има и случайни срещи, разбира се, но при тях обикновено и двете страни се стряскат сериозно.
И ето ги днес, на Йордановден, чакат мъжкото хоро да слезе. Завихря се вирът, разбълбуква се, закипява и хороводецът изниква изпод водата. След него пристъпва в такт и вторият - едър мъж, опасан с пояс чак до гърдите. За ръката му е хванат и третият, с наклонен калпак. Един по един мъжете от селото слизат, все с затворени очи. Кипка се намръщва притеснено. Ако никой не си отвори очите, докато са в Долната земя, няма да чуят и думите им. Вече е изгубила надежда, когато съвсем в края се появява едно момче с широко отворени очи, което се оглежда в почуда. Щом вижда събраните около Вира горяни се спира като закован.
- Не се пускай! - извиква му видата - Не се пускай от хорото, момче, че ще останеш тук завинаги!
Младежът подскача уплашен и стиска ръката на мъжа пред него, влиза в ритъм.
-Как се казваш? - провиква се Кипка
- Горан. - отговаря той
- Слушай, Горане! Има поверие във ваше село, че като западат дуварите, иде напаст, нали така?
- Тъй е. - казва Горан. Изглежда уплашен.
- Силно поверие е това и ще стане истина, ако не направите нещо!
- Че какво можем да направим ние? - подвиква Горан през рамо, без да спира да играе хорото.
- Можете! - виква вилата - Само трябва да не събирате камъни от Чуката! Прахът от нея е причината за напастта.
Горан изглежда все по-уплашен и объркан.
- Горане, разбра ли? Трябва камъните за дуварите да не са от Чуката!
Момчето понечва да отговори и в този момент още един мъж от хорото отваря очи и извиква изненадан, залитва и за малко да падне. Дръпва двамата около себе си, те се спъват и също отварят очи. И изведнъж цялото мъжко хоро гледа наобиколилите го горянки.
- Самодиви! Вили! Горяни! - крещят мъжете един през друг.
Преди горянкире да могат да направят каквото и да е, тъпанът Горе заглъхна и мъжете рязко потъват във водите на Вира, връщат се, откъдето са дошли.
- Е, - казва Кипка - успяхме.
Не звучи сигурна. Никой не е.
- Ще му пратим и сън - тихо казва Вела - Ще му пратим и сън и ще си спомни. Ще му попеем някоя вечер. Драгане, - обръща се тя към змея, който тъкмо пристига - Иди го намери. Виж къде живее, какво прави, а ние със сестрите ми ще отидем по мръкнало и ще пеем под прозореца му. Нали, сестрици?
Останалите самодиви накланят глави в съгласие.
- Но, защо, мила, всичко на него да залагаме? - пита Драган. - А ако не сработи песента ви, тогава какво? Пълната луна отминава утре.
- Ще сработи. - настоява Вела. И добавя: - Ще стане. Не чухте ли как се казва? Със сигурност има нещо наше у него.
***
Драган, в най-малката си форма на не толкова малък гущер , се промъкваше с особено внимание из селото. Така де, все пак няма гущери през зимата. Ако го видеха, страшна олелия щеше да стане.
Драган внимателно се приплъзна под портата и се шмугна в заснежената трева. Движенията му ставаха все по-трудни, колкото повече изстиваше това горноземско гущерско телце. Драган напрегна сили и се приближи още. Искаше да помогне колкото може повече на сестрите-самодиви.
От кухнята се носеха къкрене и топлина. Драган направи няколко невнимателни стъпки натам, привлечен от горещината и моментния блян да се излегне между въглените в огнището. В последния момент се опомни и се шмугна между камъните на къщата, за да потърси къде може да спи Драган. Надникна първо в една одая, после в друга, пропълзя по чардака и гредите. Никъде не усети Драган. До гущерските сетива достигнаха пулсации от силен шум от гласовете на много хора, събрани в собата за празника. Според змейското усещане, обаче, Горан не беше сред тях.
Тялото на гущера Драган вече съвсем беше изстинало и нямаше достатъчно топлинка да продължава да притичва наоколо. Трябваше да се връща. Змеят затвори очи и отвори вътрешния си взор, за да намери най-близката течаща вода, през която да премине Долу. Докато протягаше усета си, се натъкна на Горан. В плевнята.
Продължи да търси водата, където играха хорото сутринта, но тя не беше там. Светът се завъртя шеметно около малката гущерска глава на Драган. Това не беше селото под Чуката.
***
- Е, значи, що чинеше Горан на това хоро? - пита с раздразнение Кипка.
- Сигурно нещо род ще има там - предполага Вела, докато топли дланите на Драган в собствените си.
Змеят едва е успял да се прибере Долу през едно ледено поточе в близко дере. Мускулите на грамадната му снага са напълно схванати от студа, парализирал гущерското тяло. Сега, докато Вела цяла се притиска в него, за да го стопли, си мисли, че си е струвало.
- А щом е бил на гости в другото село, сега защо е в плевнята? - не спира Кипка - Не, не е бил на гости той. Драгане! - виква изведнъж и сепва унеслия се в прегръдката на Вела змей. - Видя ли що за дом беше този, където е сега Горан?
Драган мига неразбиращо с вътрешните си клепачи.
- Там, където го намери - обяснява Кипка, - като какъв дом изглежда? Чорбаджийски? На майстор? На голямо семейство? Или сиромашки?
Драган смръщва чело и бавно разделя премръзналите си устни:
- Като че ли е занаятчийска къща. С много дървени дъски наоколо. Разни неща - каруци, колци - недовършени из двора. Мирише на смола. - намръщва се още повече. - Мислиш, че е чирак?
- Чирак или ратай, изпратен от семейството си от селото край Чуката тук за работа. Значи можем да му изпеем съня - заключва доволно Кипка.
- И какъв ще е тоя сън?
- Ами, знам ли. Например, че подучва майстора, че камъните от Чуката не са добри за дувари.
След доста припирни в мрака на деня, в крайна сметка, когато месечината изгрява, горяните нямат по-добра идея за съня на Горан.
***
При първите лъчи на нощта самодивите-сестрици настават и тръгват тихо към дъбравата. С тях изчезва и Вела, за голямо съжаление на Драган. Другояче си представя нощта.
Самодивите тръгват през леса към малкото езерце на самодивската поляна. Нощите в Долната земя са изпълнени с глъч и гласовете на горяните, всеки тръгнал по неговата си работа.
***
Тази нощ Горан сънува падащи дувари, Чуката, налазена от човекоподобни сенки със змийски езици, които къртят с прах големи късове. Отчупените парчета падат с грохот и мачкат хората долу. На пихтия ги правят. Сенките горе на скалата надават доволни възгласи и продължават да тракат с длетата. А дуварите в селото продължават да падат. Хората с последни сили ги редят наново и щом поставят последния камък, те се срутват пак и отново започва реденето.
Горан, ужасен, се оглежда как да прекъсне дяволския кръг и вижда нещо да проблясва в далечината. Напряга поглед и, както става в сънищата, изведнъж се озовава достатъчно близо, за да види, че това е необикновена река, в която вместо вода, текат камъни. Край нея дружно и с усмивка няколко човека вадят с лекота големи обли камънаци и ги струпват на купчини. Други вземат от камарите и строят дувар дълъг и предълъг, докъдето поглед стига.
Горан се обръща и вижда по пътя към реката да се задава момче с каручка и магаре. Или по-скоро момче, което се отива да убеди впрегнато в каруца магаре да върви по пътя.
Събуди се в мрак. Горан щеше да развали проклятието!
Отвън самодивите отпуснаха ръце и с края на танца прекъснаха кръга около плевнята. Кимнаха една на друга доволни и забързаха към поляната с езерцето, защото до първи петли не оставаше много, а на никоя не ѝ се криеше цял ден из зимната гора.
***
Самодивите се връщат Долу. Около тяхната поляна са се събрали останалите горяни, които участваха в Сбора за Чуката.
Драган изпива с поглед мокрото тяло на Вела, докато сестриците се приближават. Тя го забелязва и му се усмихва леко. Той също се усмихва.
- Какво стана? - пита Кипка
- Каквото стана, стана - отговаря Вела - сега чакаме, гледаме и слушаме.
***
По Великден горяните доволно наблюдават как Горан привежда в действие дълго обмисления си план.
След като научава, че при каменоделеца чиракува синът му, Горан за първи път изпитва благодарност, че неговите са го изпратили първо за ратай и после за чирак много малък, та момчето, тръгнало с каручката и магарето нагоре към Чуката, не го познава.
Горан беше измислил цяла приказка за майстора от съседното село и камъните от реката, които му показаха самодивите - техния дар за хората. Надаваше ухо за всички слухове от съседното село дотолкова, че бабите започнаха да го гълчат, че е такъв клюкар. Като тях, мислеше Горан.
Накрая, когато разбра, че чорбаджиите от родното му село са изгубили търпение и гръмко се кълняха, че веднага поръчват нови дувари, Горан разбра, че е време.
Престори се на болен и помоли майстора си да го пусне за няколко дни да си отиде вкъщи. Това никак не се хареса на майстора, но пък, ако ще е болен, по-добре да не му е в къщата, нали така? И го пусна.
Горан тръгна още същия ден и забърза до завоя на пътя, между двете села. Там вече си беше донесъл и скътал храна и чиста вода, а сега беше облякъл няколко ката дрехи, за да не му е студено нощем. Спотаи се зад една канара и зачака.
Не чака дълго. Още на следващия ден се зададоха Ненко и Шарко с каруцата, на път към Чуката. Горан изскочи насреща им и разказа на момчето всички врели-некипели, които беше измислил. Ненко го гледаше първо с недоверие, а после се опули и изражението му остана такова. Шарко не беше убеден дори малко.
Горан на няколко пъти го досмеша, но успя да се въздържи. Накрая победоносно заведе Ненко и Шарко на реката за камъни.
***
Горан ликуваше! Беше успял! Сега беше истински юнак като от приказка! Той… Чакай, това скакалец ли е?
***
Напастта вие и реве из Долната земя. Носи се като черен облак, съблича клоните на лесовете от листата им, носи вихрушки от прахоляк, изтръгва тревите из корен, събаря канари около змейските бърлоги, изкоренява дървета около домовете на дриадите. Всичко е размазано и почти невидимо в запрашения въздух, не се разбира има ли месечина, няма ли, мрак ли е или не.
Вила притиска голото си тяло плътно в това на Драган. Топлина, идеща измежду люспите му, е приятна. Той изръмжава доволно и после промърморва:
- Не спряхме напастта. Жалко.
- Може и да не я спряхме - отговаря Вела, - но посяхме семенце надежда.
–––
Вж. също Камъни от реката
