“Метрата” на Глуховски са ужасяващо обърнато огледало на човечеството. Те не те карат да мечтаеш вечер под юргана. Не разпалват въображението никъде другаде, освен по метростанциите. Тях заселват с призрачни обитатели в палатки и чудовища с бледа кожа през същата гънка в материята, през която героите виждат непонятно добре облечени хора, тайствени врагове и странстващи магове на “Полянка” (къде другаде??).
Метрото не завладява фантазията на читателя, завладява разумната част от умовете ни. Глуховски си играе с тях, натискайки копчетата на емоциите ни като умел кукловод. От определен момент, четейки, в главите ни като църковна камбана звъни само един въпрос “Защо, защо, защо?”. Следващият етап е отрицанието: “Не, няма как да стане, не сме толкова глупави”. Едновременно с това, обаче, като фон чуваме собствения си подигравателен кикот (“Да, бе!”). В най-тъмните часове на героите и тяхното тътрене и объркващо обикаляне из тунелите, ние търчим заедно с тях като мишки в лабиринт из собствените си глави.
И точно преди Глуховски да смаже с железен юмрук всяка надежда с някой от грандиозните си изпепеляващи финали, читателят, разко прогледнал, излиза от тунела и разбира - животът с всичките си недостатъци, трудности, глупости, гняс и борби, е прекрасен. Да видим себе си като титани на Древния свят първоначално ни кара да се засмеем иронично на глупостта на горките върнали се няколкостотин години назад глупаци, - какво знаят те! - а само няколко страници по-късно ни кара да потръпнем от ужас. И точно тогава разбираме - нашият живот Е прекасен. Не защото винаги може да бъде по-зле, а защото разполагаме с най-човешкото право - правото на избор.
Сега вече сме герои в историята и започваме да мислим за всякакви стратегии за избягване на апокалипсиса. Изключително градивно, междувпрочем. Тогава, в момента на откровението, когато пред очите ни се заражда алтернативно светло Бъдеще (също толкова бурен роман), Глуховски ни разспива на атоми с последните страници. Късно е.
(Обхванати от глупашка надежда, че всичко може да се размине следващия път, веднага се хвърляме към следващия номер “Метро” и повтаряме целия цикъл).
Метрото не завладява фантазията на читателя, завладява разумната част от умовете ни. Глуховски си играе с тях, натискайки копчетата на емоциите ни като умел кукловод. От определен момент, четейки, в главите ни като църковна камбана звъни само един въпрос “Защо, защо, защо?”. Следващият етап е отрицанието: “Не, няма как да стане, не сме толкова глупави”. Едновременно с това, обаче, като фон чуваме собствения си подигравателен кикот (“Да, бе!”). В най-тъмните часове на героите и тяхното тътрене и объркващо обикаляне из тунелите, ние търчим заедно с тях като мишки в лабиринт из собствените си глави.
И точно преди Глуховски да смаже с железен юмрук всяка надежда с някой от грандиозните си изпепеляващи финали, читателят, разко прогледнал, излиза от тунела и разбира - животът с всичките си недостатъци, трудности, глупости, гняс и борби, е прекрасен. Да видим себе си като титани на Древния свят първоначално ни кара да се засмеем иронично на глупостта на горките върнали се няколкостотин години назад глупаци, - какво знаят те! - а само няколко страници по-късно ни кара да потръпнем от ужас. И точно тогава разбираме - нашият живот Е прекасен. Не защото винаги може да бъде по-зле, а защото разполагаме с най-човешкото право - правото на избор.
Сега вече сме герои в историята и започваме да мислим за всякакви стратегии за избягване на апокалипсиса. Изключително градивно, междувпрочем. Тогава, в момента на откровението, когато пред очите ни се заражда алтернативно светло Бъдеще (също толкова бурен роман), Глуховски ни разспива на атоми с последните страници. Късно е.
(Обхванати от глупашка надежда, че всичко може да се размине следващия път, веднага се хвърляме към следващия номер “Метро” и повтаряме целия цикъл).