В мрака на нощта и студа на зимата Везра крачеше през гората. Калта лепнеше по ботушите ѝ, вълнените ѝ чорапи бяха отдавна мокри. Дъхът се вълмеше пред лицето ѝ - бяла пара в изгарящия студ.
Денят преди Бъдни вечер не се беше оказал достатъчна причина за баща ѝ да я вземе от гарата. "Който иска да учи да се прибира сам. Ако не беше мърдала от вкъщи, сега нямаше да се мъкне по пътищата."
Или нещо такова.
Везра ядно прехвърляше през главата си въображаемия разговор, в който той отговаря на майка ѝ дали би я взел с каруцата си от гарата. Отдавна подгизналата ѝ пола и багажа, свит в бохча - защото "няма да давам пари за глезотии" - тежаха вече ужасно. Освен яд в сърцето ѝ постепенно се трупаше и страх, както от това какво можеше да я чака в сгъстяващия се зимен мрак, така и от сцената, която щеше да се разрази щом стигне вкъщи.
"Какво си ми се домъкнала?" нареждаше образът на баща ѝ в главата ѝ "Стой си в училището, дето толкова го искаше!"
Всъщност, сега като размишляваше, може би наистина щеше да е по-добре да беше останала в гимназията в Томаново. Вместо това тя беше взела, че беше хукнала по влакове и гори в студа, да се прибира. И за какво? Да ѝ се карат и натякват. А можеше сега да си е в общежитието и да чете на спокойствие, да се подготвя за следващия срок. Да бъде там, когато дюкянчето на госпожа Мария отвори още на 30 декември и да заработи допълнителни надници.
Ама не! Гази през снега и драпа към оная ми ти "бащина къща" със скандалите и обидите, с ежедневието на тръни и чуденето откъде ще те връхлети.
Скърцането на клоните, усилено от нов повей на вятъра и все по-посивяващият пейзаж накараха Везра да забърза колкото може повече. Което не беше много. Веднъж вече почти беше изгубила единия си ботуш в невидимо на разкаляната пътека мочурище. Немислимо беше, разбира се, да прекара нощта на открито, така че нямаше друг избор, освен да джавака задъхана към очакващите я крясъци и да се проклина наум, че изобщо се е захванала.
Убеждаваше себе си, че го прави за майка си и Зита, но ѝ беше трудно да си повярва сама. Майка ѝ сигурно щеше да се зарадва (вътрешно), без да го демонстрира много-много. За Зита не беше сигурна. Тя приемаше сприхавия характер на баща им просто като даденост и не се впечатляваше особено от обидите и от ограниченията, в които живееха нито от прелитащите от време на време в тяхна посока предмети. Приличаше особено много на майка им в това отношение. Може би бяха прави. Може би тяхното тихо безразличие, беше много по-добър и ефективен начин да се справят с чепатия им баща и съпруг, в сравнение с изтощителната съпротива на Везра.
Тя за малко не спря на място при тази мисъл. Дали наистина мекото и тихо привидно съгласие и подчинение на другите две жени в крайна сметка не бяха по-добро решение? Дали техният живот не беше много по-спокоен и приятен от този на Везра?
Везра поклати енергично глава в отрицание. Може и да имаха по-мирно ежедневие, да, но тяхното покорство щеше ли да им извоюва последната година в училището в Диново? Щеше ли да уговори баща им на сделката с работните часове на каруцата му? Щеше ли да им даде нужния кураж, за да съберат тайно пари и без позволение да хванат влака до Томаново и да се явят на приемния изпит? Щяха ли да се преборят да се запишат без никаква подкрепа - финансова или друга? Щяха ли да си намерят работата в дюкяна за шапки на госпожа Мария на втория ден от учебната година?
Не!, заключи тържествуващо Везра и почти извика отговора на горския мрак. Нямаше да ги доведе дотук.
"Или до тази кал, впрочем" допълни Везра наум.
Тъкмо, когато беше напът да изпадне в нов пристъп на притеснение, че нощта ще я завари сред заплетените дървета, Везра започна да различава познати знаци. Ето го дъба с хралупата - най-далечната точка, до която смееха да се отдалечават като малки. Ето го къпинака с едрите плодове, които зреят малко по-късно от останалите. Ето я пътечката навътре в него, откъдето може да се стигне до растящото само в най-големия трънак звъниче. Ето я долчинката, която през пролетта се покрива цялата с диви ягоди. Ето го дерето, в чието дъно има скрита малка чешмичка, почти чучурче, която не пресъхва и в най-голямата жега. И най-накрая - ето го последното възвишение преди Диново, което Везра изкатери с пръхтене и подхлъзване с помощта на ръцете си към върха. Тук лятото ухаеше на мащерка и като деца със Зита обичаха да се въргалят в тревите по залез в настъпващата прохлада, а след това да лежат и да гледат звездите и да си разказват измислени истории. По-късно, по мръкнало, с натежали сърца и оклюмали носове, се хващаха за ръце и слизаха бавно от другата страна, влачейки крака към малката къщичка, където като надвиснал облак щеше да ги очаква поредното недоволство на баща им, гарнирано обилно с викове.
Везра, със свит на топка стомах и клюмнала глава, заслиза по хълма, от чийто връх с облекчение беше видяла светлините и тънките струйки дим от комините на Диново.
